Как Нолановата “Одисея” подменя послания на 3000 години и в чия услуга е това?

„Одисея“ на Омир е основополагащо литературно произведение, важно не само в културен, но и в символен и архетипен аспект.

Когато излезе екранизация на епос от подобна величина, смятам, че си струва да разгледаме направените промени. Не просто за да установим дали филмът следва буквално оригинала, а за да видим как съвременната холивудска система интерпретира неговите образи и какви послания поставя вместо оригиналните. Наистина ли това е един съвременен, по-хуманистичен и феминистичен прочит?

Защо “Одисея” е все още толкова важна?

На Омировата поема дължим някои от най-разпознаваемите модели в западната култура:

• Концепцията за Пътя на героя намира тук един от най-ранните си и влиятелни литературни образци. Препятствията пред Одисей могат да бъдат разбрани и като препятствията, с които душата се среща по своя път.
• Поемата може да бъде четена като ръководство за преминаване през илюзията на материята и чистилището на ума.
• Тя става основа за философски и мистични интерпретации, свързани с прераждането, духовната амнезия и слизането и възкачването на душата.

Затова нека видим как Холивуд интерпретира тези символи.

Внимание: текстът съдържа спойлери.

Пейзажите: защо миналото трябва да изглежда мъртво?

Първото, което ми прави впечатление, е колко убита и ограничена е цветовата палитра. Пейзажите често са пусти, дворците приличат на руини, а целият свят е представен като мрачно и неприятно пространство.

Това няма почти нищо общо с духа на средиземноморските цивилизации, които са създавали цветни храмове, пищни дворци, градове, тъкани, украшения и религиозни образи.

Подобна естетика би могла донякъде да бъде простена на Холивуд преди двадесетина години. Оттогава насам обаче имаме значителни пробиви в археологията и много по-ясна представа за пространствата, които древните общества са обитавали.

Филм с бюджет от стотици милиони определено може да си позволи консултации със съответните специалисти.

Образът на Одисей: от герой до травмиран воин

В Омировата поема основната слабост на Одисей не е военната травма, а хюбрисът: крайна надменност, арогантност и прекомерна гордост.

Одисей е брилянтен, хитър, находчив и жаден за слава. Тъкмо интелигентността и находчивостта му са качествата, с които се отличава от другите герои, но в прекомерната си форма те се превръщат в една от главните причини за страданието му.

Неговото пътуване е болезнено обучение по смирение. Героят не може да се прибере, докато не разбере, че умът, хитростта и личната воля не го поставят над божествения ред.

Във филма това централно послание е заменено с разказ за ветеран, страдащ от последиците на войната. Одисей съжалява за извършеното в Троя, а пътуването му е представено като опит да преодолее травмата си.

Това може да бъде основа за отделен и смислен филм, но няма как да бъде адаптация на Омировата поема, при положение, че дори не разглежда основната ѝ тема.

Лишаване на героя от най-силните му качества

Обезличаването на основните черти на Одисей особено проличава в един ключов момент: срещата с циклопа Полифем.

В поемата Одисей успява чрез хитрост да напие циклопа, като му предлага огромна купа неразредено вино. Скрива самоличността си зад името „Никой“ и заедно с хората си, след като Полифем заспива, го ослепява.

Победата е резултат именно от неговата находчивост.

Циклопът вика за помощ роднините си от околните пещери, но когато чуват безсмисления на пръв поглед вик „Никой ме ослепява“, те го игнорират.

После идва фаталната грешка.

Когато корабът вече се отдалечава, гордостта на Одисей надделява. Той не позволява подвигът му да остане безименен и разкрива истинското си име, за да бъде запомнен като победителя над Полифем.

Тъкмо това действие навлича върху него гнева на Посейдон. Полифем се моли на своя баща да накаже Одисей и така арогантното желание за слава удължава пътуването му с години.

Във филма заспиването на циклопа е представено по-скоро като случайност. По този начин Одисей отново съществено качество, което той проявява в ключов момент и благодарение на което той сам създава победата си чрез интелект.

Подобни анахронистични “прочити” при които се смекчава героизма в основни сюжетни линии са изключително типични са Холивуд, който се опитва да нравоучителства на тема “токсична” мъжественост като пренаписва историята или възприятията за нея, завещани от предците ни.

Островът на лотофагите: Одисей вече не иска да помни

Подобна промяна виждаме и на острова на лотофагите.

Тук Одисей е лишен от друга централна своя характеристика: решителността да се прибере у дома.

В оригинала той отказва да яде от лотоса. Някои от спътниците му се поддават на изкушението и забравят дома си. Те вече не желаят да продължат пътуването.

Лотосът може да бъде разбран като образ на душата, която избира забравата и покоя вместо трудното завръщане към собственото си място и предназначение.

Във филма обаче Одисей изяжда плода, защото иска да забрави случилото се в Троя.

Така той се проваля на ключово изпитание в неговото пътуване. Какво означава това, когато отново разгледаме символизмът на поемата? Според Холивуд трябва да изберем комфортът и забвението, отколкото да се стремим към намиране на собственото си предназначение.

Женските образи при Нолан и Омир

Може би в днешното кино е модерно героите да бъдат покварени, травматизирани и депресирани.

Но Нолан твърди, че е обърнал специално внимание на женските образи. Затова си струва да видим как точно ги е “надградил”.

Пенелопа: постоянство или огорчение?

Пенелопа в поемата е въплъщение на постоянството, разума и вярността.

Нейната вяра в завръщането на Одисей е непреклонна, но тя не е наивно пасивна. Управлява дома, забавя женихите чрез хитростта с платното и пази реда в Итака в продължение на години. Силата ѝ се състои в твърдостта, самоконтрола и способността да издържа на натиска.

В символен прочит вярната съпруга може да представлява висшата природа и духовната интуиция, които очакват посветения в края на пътя.

Във филма Пенелопа хлипа, че светът, който е изградила с Одисей, вече не съществува. В друга сцена повишава тон на сина си Телемах, че тя е управлявала двадесет години, а той ще стане цар само защото е мъж.

И тук образът е преместен в съвсем различна морална рамка.

Огорчението на Пенелопа, произтичащо от това, че е жена, изоставена от мъжа си заради война и принудена сама да отгледа сина им, би имало място в съвременна екранизация, която иска да коментира безсмислието на войната.

Но трудно се съчетава с логиката на самата „Одисея“, където Одисей не поема към Троя, защото това е личното му желание. Напротив, в поемата той се опитва да избегне заминаването. Войната е част от неговия социален дълг.

Полезно ли е да осъждаме предците си?

Лесно е съвременни сценаристи и режисьори да менторстват и нравоучителстват срещу легендарни образи (зад които се крият истински човешки истории) или срещу реда в античните общества, но когато се поддадат на изкушението да го правят се случва нещо парадоксално: Палят хюбриса в себе си и рано или късно, се озовават на мястото на Одисей, нищо че са се имали за по-добри от него.

До какви следствия води подобно отношение към древните и предците ни, може да научите повече и в родовата терапия. Там надълго се разглеждат примери от хора, които си мислят, че са по-добри от предците си и биха направили по-добри избори в определени ситуации от тях (и съответно имат правото да ги съдят), като удобно забравят, че тяхната свобода да правят “правилните избори” е следствие от горчивата опитност на предците им, които те са им завещали като наследство.

От тази гледна точка опитът да пришием съвременни морални разбирания върху легендарни или исторически личности не само изкривява контекста, но често ни пречи да разберем защо тези образи изобщо са оцелели толкова дълго.

Елена: Личната отговорност вече няма значение, само слободията

В своите епоси Омир използва за Елена думата κυνῶπις — буквално „кучелика“, но според контекста тя може да носи значения като „безсрамна“ или „безочлива“.

Така древните напомнят нейната лична отговорност за събитията. Елена е сложен образ, който който се преплитат теми като детермираността, ролята на божествената намеса в човешкия живот, деструктивността на страстите и последствията от собствените ѝ избори.

Във филма тази сложност е значително намалена и тя е оневинена. Тя има умни реплики, които да хвърли по Менелай и Агамемнон, за да вмени от големия екран посланието, че за войната са виновни само мъжете.

По този начин отпада един от неудобните въпроси, които древният текст оставя пред нас: каква отговорност носим ние, когато личните ни избори са вредни и накърняващи фундаментални интереси на цялата ни общност? Имаме ли правото да ги направим?

Цирцея: от богиня на прага до съвременна жертва

Цирцея претърпява подобна подмяна.

В поемата тя е своенравна, могъща и омайна богиня със сладък глас, която разкрива потиснатата животинска природа на мъжете. Тя придава форма на инстинктите, на които те вече са се поддали.

Тя е съблазнителка, но и пазителка на праг.

Това, че Одисей устоява пред нея, може да носи посланието, че ако се срещнем с инстинктивната си природа, когато вече притежаваме достатъчно осъзнатост, тя престава да бъде просто заплаха и се превръща в източник на знание и напътствие.

За любителите на Таро: нейното влияние е много подобно на картата на Силата.

При Нолан Цирцея е невзрачна билкарка, изпълнена със страх, горчивина и омраза към мъжете. Получаваме съвременен образ, оформен като реакция към токсичността на чуждите амбиции.

Оставям ви да прецените кой от тези два образа носи по-голяма архетипна сила и разкрива скритите пластове на женското начало.

Модерно е жените да бъдат представяни като жертви, и не – това не е феминизъм и не е в полза на жените.

Женските образи при Нолан могат да бъдат почти единствено жертви.

Елена е жертва, защото е геополитическа пионка и това оправдава изборите ѝ. Пенелопа е жертва на „избора“ на Одисей да отиде на война. Цирцея е жертва на мъжката токсичност, която нахлува в личното ѝ пространство. Калипсо е жертва на боговете, които са я обрекли на вечна самота.

Но това ли е непременно смисленото и дълбоко представяне на женската природа, което трябва да изживеем?

Аз смятам, че Омир разбира жените по-добре именно защото не ги обича единствено когато са наранени, потиснати или безсилни. Женските му образи могат да бъдат мъдри, верни, опасни, хитри, разрушителни, могъщи, съблазнителни, отговорни за действията си.

Нолан и Холивуд обичат само травматизираните жени и искат редовно да ни напомнят, че ние сме такива и не можем да бъдем нищо повече.

Развръзката и въпросът за отговорността

Разликата между двата мирогледа става още по-ясна в развръзката.

В поемата Одисей наказва не само женихите, но и прислужничките, които години наред са участвали в разграбването на домакинството, в което живеят.

Това може да ни се стори жестоко. И е жестоко според съвременните ни представи. Но е част от древното разбиране за вярност, ред, дом и лична отговорност.

Във филма са наказани само женихите. Прислужничките са освободени от отговорност, както Елена е освободена от отговорност за собствените си избори.

Тук вече можем да видим по-широка тенденция: женските персонажи все по-рядко са третирани като морални субекти, способни както на правилен, така и на погрешен избор.

А това поражда друг въпрос.

Дали подобно представяне не задържа жената именно в архетипа на puella: вечното момиче, което никога не носи пълната тежест на собствените си решения?

Как и дали може една жена да процъфти докато не се научи да носи отговорност, а винаги има някакво извинение за нейното поведение?

Но тогава за кого е тази „Одисея“?

Този филм не възпява Омир. Не мисля, че възпява особено и историята на Одисей.

Тогава ода за кого е?

Най-вероятно за самия си създател.

На моменти продукцията прилича по-малко на адаптация и повече на музей на режисьорското самолюбие.

Шлемът на Агамемнон напомня на Батман. Сцената с Троянския кон е изградена като древногръцка версия на „Дюнкерк“. Одисей е пренаписан като поредния измъчен Ноланов гений, преследван от разрушителните последици на собствения си ум подобно на Опенхаймер.

Раздробеният разказ, потискащият звук и постоянната механична напрегнатост повтарят похвати от „Мементо“, „Генезис“ и „Интерстелар“.

Това според мен не отговаря на разказът на един режисьор и сценарист, запленен от десетилетия от Омировия епос, който иска да му даде епична екранизация.

В Нолан аз виждам образът само на един жених. Подобно на тях, той разграбва митологичните сюжети, но ги изпразва от контекст, заема репутацията на легендарния аед, но дори не уважава неговите послания.